Организацията на Северноатлантическия договор, НАТО (англ. North Atlantic Treaty Organization,NATO; фр. Organisation du traitй de l"Atlantique Nord, OTAN) е международна организация за военно сътрудничество, основана с подписването на Северноатлантическия договор на 4 април 1949 г. Седалището на организацията е в Брюксел.
Основополагащ е член 5 от Вашингтонския договор, който гласи: Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област.
Първоначално идеята на договора е, че евентуална атака от страна на Съветския съюз срещу някоя от европейските страни-членки или САЩ ще се третира като атака срещу самите САЩ, които имат най-голямата армия и могат да окажат най-ефективна военна намеса. До такава атака обаче никога не се стига. Вместо това за първи път в историята на договора САЩ се позовава на член 5 на 12 септември2001, в отговор на терористичните атаки на 11 септември 2001.
Договорът се позовава на чл. 51 от Устава на ООН, според който страните имат право на отбрана. Тази отбрана може да се осъществява както самостоятелно, така и колективно (с подкрепа от съюзни държави).
Съдържание [скриване]
- 1История
- 2Страни членки
- 3Организационна структура
- 4Вижте също
- 5Бележки
- 6Литература
- 7Външни препратки
История[редактиране | редактиране на кода] Учредяване[редактиране | редактиране на кода]
Северноатлантическият договор е подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон
Договорът от Брюксел, подписан на 17 март 1948 г. от Белгия, Холандия, Люксембург, Франция и Обединеното кралство, се счита за предшественик на споразумението за НАТО. Договорът и съветскатаблокада на Берлин, довеждат до създаването на Организацията за отбрана на Западноевропейския съюзпрез септември 1948 г.[2] Участието на Съединените щати обаче, се счита за необходимо – както за да се противопоставя на военната мощ на СССР, така и за да предотврати възраждането на националистическиямилитаризъм в Европа. Започналите почти веднага преговори за нов военен съюз, рефлектират в създаването на Северноатлантическия договор, който е подписан във Вашингтон на 4 април 1949 г. Той включва петте държави от договора от Брюксел, плюс Съединените щати, Канада, Португалия, Италия, Норвегия, Дания и Исландия.[3] Обществената подкрепа за договора не е единодушна – част от исландците например участват в пронеутралните и антинатовски вълнения през март 1949 г.
Държавите се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една от тях, в Европа или Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. Впоследствие, те се споразумяват, че ако има въоръжено нападение, всяка от тях, упражнявайки правото на индивидуална или колективна самоотбрана, ще подпомогне атакуваната държава, като предприеме такива действия, каквито счете за необходими, включително употребата на въоръжена сила за възстановяване и поддържане на сигурността на Северноатлантическата зона. Договорът не изисква от членовете да реагират задължително с военни действия срещу агресор. Въпреки, че са длъжни да отговорят, на държавите е предоставена свободата да избират начина, по който да го направят. Това се различава от член IV на Договора от Брюксел, в която ясно се посочва, че отговорът ще бъде военен по характер. Независимо от това, се приема, че членовете на НАТО ще помагат на нападнатата държава с военни средства. Договорът по-късно е изяснен, като в евентуалното нападение се включват територията на която и да е държава-членка и нейните „кораби, сили или въздухоплавателни средства“ над Тропика на Рака, както и някоиотвъдморски департаменти на Франция.[4]
Създаването на НАТО довежда до някои стандартизации в съюзническите процедури, технологии и военна терминология, което в много случаи означава, че европейските страни възприемат американските практики. Приблизително 1300 споразумения за стандартизация кодифицират много от често срещаните практики, възприети от НАТО. Например, боеприпасът 7,62x51mm е въведен през 1950-те като стандартен патрон на огнестрелните оръжия сред много страни-членки на НАТО. Също така, разпределителните сигнали за самолетите са стандартизирани, така че всички самолети на НАТО да могат да се приземяват на всяка база. Други стандарти, като например фонетичната азбука на НАТО са навлезли дори в гражданска употреба.
Студената война[редактиране | редактиране на кода]
Основна статия: Студена война
Избухването на Корейската война през юни 1950 г. е от решаващо значение за НАТО, тъй като повдига очевидна заплаха от всички комунистическите страни, работещи заедно, и принуждава алианса да разработи конкретни военни планове.[5] SHAPE, Върховната щаб-квартира на съюзническите сили в Европа (от Supreme Headquarters Allied Powers Europe), е сформирана като консолидирана командна структура, и през януари 1951 г. започва работа под командването на Върховния главнокомандващ на съюзническите сили, Дуайт Айзенхауер.[6] Лисабонската конференция от 1952 г., на която се търси начин да се осигурят силите, необходими за дългосрочния отбранителен план на НАТО, призовава за увеличаването им до деветдесет и шест дивизии. Това изискване обаче на следващата година е сведено до около тридесет и пет дивизии, с препоръката за по-интензивна употреба на ядрени оръжия. По това време, НАТО може да използва при нужда около петнадесет готови дивизии в Централна Европа, както и още десет в Италия и Скандинавия.[7][8] В Лисабон също така, е създаден поста на Генерален секретар на НАТО като главна цивилна длъжност на организацията – за първи Генерален секретар е назначен лорд Исмей.[9]
През септември 1952 г. започват първите големи военноморски учения на НАТО – учението „Мейнбрейс“ събира 200 кораба и над 50 000 души военен персонал за отреагиране за защита на Дания и Норвегия.[10] Други големи учения са например, „Голям шлем“ и „Лонгстеп“, военноморски и амфибийни учения в Средиземно море;[11] „Италик Уелд“, комбинирано военноморско, военновъздушно и сухопътно учение в Северна Италия; „Гранд Рипълс“, включващо британските сили по река Рейн (BAOR), холандския корпус и съюзническите военновъздушни сили в Централна Европа (AAFCE); „Монте Карло“, симулирано атомна въздушно-наземно учение, включващо Централната група армии и „Уелдфаст“, комбинирано десантно учение в Средиземно море, с участието на британски, гръцки, италиански, турски и американски военноморски сили.
Гърция и Турция също се присъединяват към съюза през 1952 г., пораждайки серия от противоречиви преговори, в които Съединените щати и Великобритания са основните спорещи, за това как да се включат двете страни към командната военна структура.[6] През 1954 г., Съветският съюз предлага да се присъедини към НАТО, с цел да се запази мирът в Европа.[12] Страните-членки на НАТО, опасявайки се, че мотивът на Съветския съюз е да отслаби алианса, в крайна сметка отхвърлят това предложение. Включването на Западна Германия в организацията на 9 май 1955 г. е описан като „решаваща повратна точка в историята на нашия континент“ от Халвард Ланге, министър на външните работи на Норвегия по това време.[13] Основната причина за влизането на Германия в съюза е, че без немските войски, ще е невъзможно да се извадят достатъчно конвенционални сили за противопоставяне на евентуално съветско нападение.[14] Един от непосредствените резултати от това е създаването наВаршавския договор, който е подписан на 14 май 1955 г. от Съветския съюз, Унгария, Чехословакия, Полша, България, Румъния, Албания, и Източна Германия, като по този начин ясно се очертават двете противостоящи страни на Студената война.
Три големи учения се провеждат едновременно през есента на 1957 г. Операция „Каунтър Пънч“, операция „Страйкбак“ и Операция „Дийп Уотър“ са най-мащабното военно мероприятие на съюза към днешна дата, с участието на повече от 250 000 души, 300 кораба и 1 500 самолета, действащи от Норвегия до Турция.[15]
Оттеглянето на Франция[редактиране | редактиране на кода]
Карта на базите на НАТО във Франция преди оттеглянето на Шарл дьо Гол през 1966 г. от обединеното военно командване на НАТО.
Единството на НАТО е нарушено рано в историята му с кризата, настъпила по време на президентството наШарл дьо Гол във Франция. Дьо Гол протестира срещу водещата роля на САЩ в организацията и срещу това, което той счита за „специални отношения“ между САЩ и Обединеното кралство. В меморандум, изпратен до президента Дуайт Айзенхауер и министър-председателя Харолд Макмилан на 17 септември 1958 г., той настоява за създаването на тристранно управление, който би поставило Франция на равна нога със САЩ и Великобритания.[16]
Считайки отговора, който получава меморандума му за незадоволителен, Дьо Гол започва изграждането на собствени отбранителни сили. Той иска да предостави на Франция възможност, в случай на нахлуване на ГДР в Западна Германия, за сключване на отделен мир с Източния блок, вместо да бъде въвлечена в по-мащабна война между НАТО и Варшавския договор. През февруари 1959 г., Франция оттегля своя Средиземноморски флот от командването на НАТО.[17] По-късно, Дьо Гол забранява разполагането на чуждо ядрено оръжие на френска земя. Това принуждава Съединените щати да прехвърлят двеста военни самолета извън Франция и през 1967 г. да върнат на французите контрола над военновъздушните бази във Франция, с който оперират от 1950 г.
Въпреки че Франция показва солидарност с останалата част на НАТО по време на Кубинската криза през 1962 г., Дьо Гол продължава с усилията си за създаване на независима отбрана чрез изтеглянето на френските флоти в Атлантическия океан и Ла Манша от командването на НАТО.[18] През 1966 г., всички френски въоръжени сили са оттеглени от обединеното военно командване на НАТО, а всички чужди войски на НАТО на френска територия са били помолени да напуснат страната. Това оттегляне принуждава преместването на SHAPE от Роканкур, близо до Париж, в Касто, северно от Монс, Белгия, на 16 октомври 1967 г.[19] Франция остава член на съюза, и е ангажирана със защитата на Европа от евентуална комунистическа атака с френските сили, разположени на територията на Федерална република Германия по време на Студената война. Поредица от тайни споразумения между американски и френски служители, споразуменията Лемницър-Елере, подробно уточняват по какъв начин френските сили ще се включат обратно в командната структура на НАТО, ако избухнат военни действия между Изтока и Запада.[20]
Разведряване и ескалация[редактиране | редактиране на кода]
